До самотност догарям
В полунощ догарям до самотност,
за да може в съзнанието си да ме изградиш.
Зачената от прашинка волност -
клетка няма да ти стигне, за да ме уловиш.
Помниш ли как обичах те - до глухост,
на талази капеше тишината.
Всяко кътче в душата беше лудост -
търсеше ме там, където свършва светлината.
Очите ми до сляпост те желаеха,
усещах пулса ти в кръвта си.
Изтезавах всяка рана - ялова,
за да може да нахлуеш в плътта ми...
А сутрин - прераждах се до цялост,
анатемосана да те чувствам до последно.
Наивна бях, не осъзнавах, че си грешка,
оставих се да страдам вечно...
© Алехандра All rights reserved.
