И все тъй мислиш и мечтаеш,
а дните готвят ти провал.
Познатата отдавна стая
е твоят океански сал.
В среднощ обесеното време
виси от голия таван.
Самотен погледът поема
беззвучни светлини. Раздран
от хилядите голи клони
бучи планински вятър вън.
Луната спуска се по склона --
усмихва се на твоя сън.
И мислите заспиват леко,
ни дух, ни спомен те души.
Не е небето тъй далеко --
прегръща те и те теши.
декември 1990 г.
гр. Сливен
© Лъчезар Цонев Всички права запазени