Дойдох за миг да зърна този свят
Написах се в един-единствен стих
с надеждата, че пак ще оживея.
Кадеше времето прашеца си тъй тих
и в тишината му от страх немеех.
Той стелеше се неподкупен - сив,
затулваше очите на цветята.
Наметна самотата с плащ ръждив,
а есента изгуби своята позлата.
Останах втренчен в тъжния кордон
на облаци - изгнаници небесни.
Те - бели айсберги, след черен щорм
изливаха поройните си песни.
Дойдох за миг да зърна този свят.
По-гол от просяк, с вик да го прегърна...
Раздал душата си, да стана по-богат,
но в моя антидвойник се превърнах.
Неземен път ми предстои отвъд.
Не се страхувам в него да закрача.
Отхвърлил бремето на крехка плът,
готов съм да застана пред палача.
И ако той последна дума ми даде,
ще го попитам с тайнствена усмивка:
Нима помисли си, че всичко ми отне,
забрави ли, че аз така поисках.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
