Ти мълчиш. Ти винаги мълчиш.
Ах, как се уморихме от мълчание!
Аз виждам, че с очите си крещиш,
макар да сме на вечност разстояние.
И молиш ме да дойда, но сама.
Без думи. И без упреци. Без нищо.
С една за теб разтворена душа,
събрана в океани от обичане.
Да няма вчера, утре и преди,
а само очертания на мигове,
в които да потънем до зори.
Без мисъл. Без условия. Без спиране.
Задъхани, отдадени до край,
скалите ще са нашите свидетели –
че можем да летим и без крила,
когато сме в прегръдката на вятъра.
Целуваш ме под бурното небе.
Оставяш ми поредната си истина.
А после продължаваме напред,
където хоризонтът е измислица.
И ти мълчиш. Ти винаги мълчиш.
Сърцето ми се дави в тишината ти.

Късно е! И аз ще замълча,
докато затихна... като вятъра.