Дом
Снегът – едничкото дете
на нашата любов, е тука.
Виж: пред очите ни расте,
Въздъхва топло във улука.
И вече четвърт час седи
връз моравите керемиди.
Гримира падащи звезди
под дългия си плащ, невидим.
Но който е осъмвал сам,
не вярва в басни и идеи.
По празнотата в мене, знам,
че мога и да надживея...
...смъртта, безмълвния погром
на чувствата. И неизбежно
накрая да ми стане дом
спестената от тебе нежност.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Терзийски Всички права запазени
