Слънцето грее, бих казал красиво, с величие,

все същите гълъби чакат на прозореца,

листата на клоните блестят като износено злато,

а бежавостта на блока -

все така мръсна и притъпяваща.

Не навява никакви символи,

няма спомен конкретен дори,

от години застоя ни заличава,

а слънцето в клоните блести ли, блести.

Тук-таме подвява се и някоя прашинка

избягала от по-бедните квартали,

една пада на бетона, друга продължава,

но да се върнат - едва ли.

С годините черната жица се сведе надолу,

а бариерата сякаш по навик се вдига и сваля,

прозорците - нови, слънцето блести,

а отвън романтиката се разпада.

Шарките под лампите - изваяни,

лампите като огледалото - кръгли,

цветовете стриктно подбрани,

всичко е модерно изкуство!...

Все същото кафяво на шкафа

пред мен се виси,

леглото е еднакво широко 

още от най-безгрижните дни.

Абажура левитира на сантиметри от тавана,

понякога изглежда сякаш се върти. 

Трите икони подредени по големина -

Свети Георги, Дева Мария и Исус самия.

Виждали са всичките ми грехове...

Червените дивани крият повече откровения,

от който и да е дневник,

багрите по килима -

повече история, от който и да е учебник.

Снимки, постижения, мечти -

окачени на стената,

телевизорът отдавна не е работил,

екранът му отразява по-добре

от мръсното огледало. 

Малката масичка с

човешките ценности върху нея,

ако я нямаше малката масичка,

как щях да оцелея?

Пред очите черен фон и светлосенки,

зародиш на свят на идеите,

който няма да се роди,

отражение на окото ми

плахо свети и превръща се в друго,

безформени образи в слепотата царуват,

спомен и абстракция плавно се редуват.

Където и да отида, все във

греховната стая със старата гледка се връщам,

където добре се познавам

и често дори, сам се прегръщам.

Това е то - моят дом!

Съдба ли, или орисия,

в моя дом на светлосенки

или спя, или гния.