Дом за скитащи ангели
Пак ме буди на птица звънливият глас през прозореца
и докосвам на росния изгрев усмивката с длан,
вдишвам светлия сладостен мед, пренаситил просторите
и оглеждам се в славей, от дъха на липите пиян.
Над искрящи поляни летя и се радвам на билките -
нацъфтели, изпълнили въздуха с песен на чай
и следя как отдръпва се, стъпка по стъпка, мътилката
на последната лятна мъгла, към планинския край.
И съм дух, и съм цвят, и съм ручей в реката на времето,
Всичко в себе си нося – строга вещица, фея добра.
На копривата пареща, крия в сърцето си семето,
на черешата сладкия плод, твърдостта на скала.
Пак кристалният утринен хлад нежно гали ръцете ми
и лъчите на слънце, пак се смеят по детски, на глас,
а ефирът трепти, сякаш ангели скитат се светещи
и създават си дом, миг поне да живеят сред нас.
В песента им потапям се, чиста и вятърно ласкава,
благодарна за тази минута - неземно красива,
от която си взех и смеха, и за воля закваската
в свят от мъртви души, да се движа по пътя си жива.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вики Всички права запазени
