Дори на себе си напук

Хъъъ... Възкръсвам от старите пожълтели страници

Вглеждам се в нишките на сътвореното и ги разплитам

всяка нощ редя пъзели с листенца от бели рози

и капки кръв спояват частиците

Седя ето там опрял лице до стъклото - 

минават хора коли и неща не от този свят

валяло е има локвички боси крачета лудуват в тях

времето тече досами мен 

протегна ли се ще го докосна

полицата потъва в прах книгите 

старея като хората и писаното слово умира

забравен захвърлен като вчерашния вестник 

излежавам се 

тревата под мен расте

имало красота и на този свят

божествени искрици способни да стоплят 

замръзналите човешки души