Дори насън отдавна не летя
Не, не воювам. Няма за кога.
Ръждясва кротко по ъглите мракът,
напразно вън и мелниците чакат.
На Росинант израстнаха рога.
Не съм Овен аз. Вече не бода.
Метлата ми до сламчица ошмули,
козел от злоба, миналия юли...
И не дочаках златната вода.
Сега седя си кротко на брега,
врата ми жули старото забрало,
едничко то в душата ми видяло,
умират там преди, а и сега.
И ако нявга пак се весне тя
да ме споходи музата ми стара,
си казвам: — Спи си и ще се разкара,
дори насън отдавна не летя...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
