Душата ми е струна...

(моряшки лирични миниатюри)

 

*

Душа, запей любимата си песен,

в дует със океанските вълни

и твоят глас от Вятъра понесен

столетия нестихнал да звъни;

 

в тържествения вик на морски птици,

на раковините във тайнственият звук-

Душа, на Красотата волна жрица,

ти Вечността нали залюби тук!..

 

*

Душата ми е струна

трепти над Океана

при всяко пълнолуние

със страст като камбана:

– забила за Разпятие,

–забила за Възкръсване,

в нощта преди Зачатието

и Рождество на съмване...

 

*

А мен тъй дълго ще ме няма

и толкоз малко ще съм тука,

че мисля си за нас, за двамата

не ще ли ме смениш от скука?...

 

И той предложи ли ти сватба,

то значи, ще е по-практичен

разбрал, че тебе мъж ти трябва,

а не любовник романтичен...

 

*

Мълчи душата ми пленена

от тая волност на Безкрая...

О, Дух на Свобода над мене-

аз по-величествен не зная!...

 

О, Дух на гордо Дръзновение

понесен с вик над Океана,

нали тук нашето спасение

намерихме със тебе двама!...

 

*

 

При залез чак притихнаха вълните

подмамени от нежни Ветрове

и почнаха игра със светлините-

езически червени Богове...

 

На огъня красивата магия
пред жертвеника техен затрептя
и омагьоса Синята Стихия,
която във молитва занемя...

 

*

Вятър беше облаци подгонил
в път среднощен, в тъмен небосвод,
а звезда над мене се отрони-
май угасна някъде живот...

Аз пък си намислих нереално
нещо, (да се сбъдне или не!)
и обходих с поглед моментално
звездното замислено небе...

 

*

И нямаме време дори да стареем

от дългото скитане в морските пътища,

че биле за младост повторна намерихме

във чудния остров на нашите сънища...

 

Познати, приятели всички стареят,

а във вечната младост сме ние закотвени-

душите, телата живеят във нея,

със чудната тайна, че път е Животът ни...

 

*

При залез чак притихнаха вълните

подмамени от нежни Ветрове

и почнаха игра със светлините-

езически червени Богове...

 

На огъня красивата магия
пред жертвеника техен затрептя
и омагьоса Синята Стихия,
която във молитва занемя...

 

*

Вятър беше облаци подгонил

в път среднощен, в тъмен небосвод,

а звезда над мене се отрони:

май угасна някъде живот!..
 

Аз пък си намислих нереално
нещо, (да се сбъдне или не!)

и обходих с поглед моментално
звездното замислено небе...

 

*

 

И нямаме време дори да стареем

от дългото скитане в морските пътища,

че биле за младост повторна намерихме

във чудния остров на нашите сънища...

 

Познати, приятели всички стареят,

а във вечната младост сме ние закотвени-

душите, телата живеят във нея,

със чудната Тайна, че Път е Животът ни...

 

*

Нощ....

Луна...

И Океан...

Аз,

Мечта

и път огрян...

 

*

Очите ми на синьо

до днес не се наситиха,

косата ми на Вятър

до днес не се навея...

Душата ми на път

до днес не се наскита...

Душата ми,

Душата ми,

ех, Вятърът е в нея!...

 

*

Във плен на облаците дълго

едва при залеза проби

чак Слънцето под малък ъгъл

и Океана посребри...

 

-А от среброто –плах попитах –

на мене пада ли се дял?..

...Но Океана в мен сърдито

се взря, внезапно почернял...

 

*

Един последен лъч и ето

потъна Слънцето отвъд,

но светва в тоя миг небето...

...Люлее Океана гръд

и отразява светлините

в пастелно-меки цветове,

в които влюбени вълните

се тук люлеят векове...

 

...А мен когато ще ме няма

последвал Слънцето отвъд –

ще лѝ да свети Океана,

ще лѝ люлее страстна гръд?...

 

*

И радостите ни сурови,

като Живота са и те,

че ние винаги готови

сме Бурята да ни вплете

във мрежата на свойта нежност

запазена за Богове,

и нам Животът ни отрежда:

съдба на дръзки Ветрове!...

 

*

С гърди могъщи диша Океана

и корабът люлее се във крен*,

а как ли ще е боже мой, когато

над нас се вдигне- страшен, разярен...

 

Със много дързост тръгнахме... Не зная

ще бъдем ли мъже да издържим

щом слеят се Небето и Безкрая

в една Стихия с ритъм неделим!...

 

*

Тоя дъх на Свобода и Вечност

инстинктивно тука се усеща –

с поглед взрян във синята далечност

и сърце притихнало с надежда...

 

Сребърният блясък** по платната

в лунна нощ когато заиграе

вдъхвам Вечност, леко е в душата

мѝ... И почвам да мечтая...

 

На Живота грубите обиди

тук забравям в танца със вълните...

боже мой, догдето поглед види

с Вечност ме облъхват далнините!..

 

*

Стихията, която

люлее се под мене

сега искри от злато,

кипи от вдъхновение...

 

...Кипи от дръзновение

Душата ми тревожна

и литва във Посоката

единствено възможна...

 

*

Взрян в тъмните води моряка

все търси, търси светлина

и път забравен към Итака,

и към любимата жена...

 

Все нейните очи във мрака

с последни сили търси взрян...

 

...О, път безкраен към Итака,

не си ли вече извървян!...

 

Едно време в Атлантика

*крен (морски термин)- напречно люлеене

на кораба.

** на лунна светлина белите платна на корабите

изглеждат вълшебно-сребристи.