Стоим на двата бряга на реката,
самотни във прощален час.
Раздялата изпрати ни съдбата,
да я отпратя нямам сили аз!
Недей сега и ти да я отпращаш,
и не тъгувай, и не ме вини!
Любимия със поглед да изпращаш
е толкова болезнено, нали?!
Напират истински сълзи в очите,
ала реката няма да ги спре,
но спомените, воплите, мечтите,
ще ни задържат още миг поне!
Съдбата ни заля със мръсна пяна
и крехката ни обич потопи!
Отвори в нас дълбока, черна рана,
последния ни порив удуши!
Стоим на двата бряга на реката,
ала делят ни цели светове
и както няма път назад водата,
нас нищичко не може да ни спре!
Влад. Нед. 30.04.2015 г.
© Владислав Недялков Всички права запазени
почитания, Владислав..