Аз отдавна на две съм разделена!
А тя прегръща ме внезапно, но само уморена!
И двете половинки се поклащат!
Нали съм грешница, сълзите ме изпращат!
Затова - без сърце небрежно криволича,
лицето ми на друга заприлича!
С чуждо име отдавна ме нарича,
възможно ли е така да се обича!
Болезнено е, както ме завлича
да прося, на нощен праг да коленича!
В чужди сънища притихвам, но сама.
Усмихната, безмилостна е любовта!
Тогава аз избликвам, почти засмяна,
а иска тя - да сме по двама,
мисли натъжени, набързо се събличат!
Неумело в обич някак си се вричат!
Сянката в душата как се отразява,
разчупена, ненужна, отминава!
Бърза да завие в две посоки,
в търсене на пътища широки!
И все заричам се да не замръквам
по късно време пред чуждите врати,
А може би така и ще се случва,
докато сърцето ми тупти!
© Мария Николова Всички права запазени