Две прашинки любов, а не спрях да апчихам
С две прашинки любов залепен е денят,
тъмнината отвънка е бяла,
сто снежинки по клоните тихичко спят,
а луната зад хълма избяга...
... Не пресмятам живота, той сам се дели́,
слага плюс вместо кръст и изважда,
имам още несвършени много бели́
и сълзи́, и усмивки, и жажда!
Да простя за какво, на кого и кога –
няма време за прози и драми,
има време – ще гледаме дълго снега,
там където накрая сме равни
и си казваме: „Здрасти, сега съм обут,
не ми пречи, че ти съществуваш...“,
и държат се нормално и болен, и луд,
и разбират, че всичко си струва.
О, прости ми, прости ми, че хич не тежиш
и празнувам ти всяка несгода,
и не страдам от думи, куршуми, лъжи...,
аз така си се уча – до голо,
и какво от това, че любов е била
и боли от отнетото, ние сме да́ли,
но откраднеш ли новите ми очила,
ще те ритна, животе, че ставаш банален...
... С чифт ботуши най-смешното лято дойде
и звъни на вратата ми, идвам де, ... тихо.
От снежинките зимата слънце преде,
... две прашинки любов, а не спрях да апчихам!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимира Чакърова Всички права запазени
