Разхождам, вързана с каишка,

една малка, тъмна особа.

Не. Не съм герой от някоя банална детска книжка.

Защо си прегърнал така плюшената бяла мишка?

Нима не ме позна?!

Аз съм! Твойта страшна, черна сянка...

Къде, мушице? Къде ще се скриеш?

Къде? В ъгъла ли ще се свиеш?

Къде отиваш? Защо тичаш?

Нима не ме позна?!

Тази същата сянка - ти нали я обичаш?

И как не би могъл

да си привързан към другото си „аз"?

Вярно, всичките лошотии събрали сме във нас.

Какво? Какво прошепна? Че не съществувам?

Е, но кой пък си няма въображаем приятел.

По-добър е от истинския, плътен предател.

И какво сега? Защо ме гледаш така злобно?

Нима не ме позна?!

Ти ме излисли, оформи, създаде.

А после каза: „Това не стана, но нищо - нали беше само пробно..."

Какво ти се върти в главата,

когато видя, че отърване няма?

Какви слова са ти сега на устата,

като разбра, че „сянката" всъщност е „бляна"?

Твоята жалка, неуспешна, безсмислена мечта...

Чакай, стой! С един замах на сърпа главата й ще отсека!

Е защо се цупиш?

Тя и без това не ти е нужна вече.

Я се виж - с въже на врата висиш като кукла на конци,

захвърлена безмилостно до плюшеното избеляло мече.

Кап. Кап. Чуваш ли? Навън вали...

******

Разхождам, вързана с каишка,

една малка, тъмна особа.

Не. Не е розовата детска мишка,

оставена в ъгъла до гардероба.

Тази сянка на каишка

даже въобще не прилича на плюшена мишка.

Не я ли позна?!

Твоята отлетяла младост,

избягала от теб с писък.

Твоята отдавна изгубена радост,

твоята отдавна захвърлена съвест...

******

Кап. Кап. Чуваш ли? Навън вали...