Дъждът на безразличието
В дъждовен град дъждовни хора
измиват чувствата си всеки ден.
Да трогна техните души не мога,
дъждът излива се, порой и в мен.
Лицата стават толкоз гладки,
прозрачни погледите са дори.
Сълзите...?! Те са вече сладки,
нали дъждът ги сътвори.
И плах през улиците водни тичам,
пропит до костите си чак.
Не искам с никого да си приличам,
но как измива се водата, как?
Че ти си вечен, знам прекрасно.
Бездушен дъжд, за миг поспри!
Над облаците, може би, е ясно
и слънчев лъч със топлота ще ме дари.
Със хладни струи миеш всичко.
Водата безпощадна е, навред попива.
Но направи за мен поне мъничко!
Душата, цветната, недей измива!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пламен Рашков Всички права запазени
