Дъждът на безразличието
В дъждовен град дъждовни хора
измиват чувствата си всеки ден.
Да трогна техните души не мога,
дъждът излива се, порой и в мен.
Лицата стават толкоз гладки,
прозрачни погледите са дори.
Сълзите...?! Те са вече сладки,
нали дъждът ги сътвори.
И плах през улиците водни тичам,
пропит до костите си чак.
Не искам с никого да си приличам,
но как измива се водата, как?
Че ти си вечен, знам прекрасно.
Бездушен дъжд, за миг поспри!
Над облаците, може би, е ясно
и слънчев лъч със топлота ще ме дари.
Със хладни струи миеш всичко.
Водата безпощадна е, навред попива.
Но направи за мен поне мъничко!
Душата, цветната, недей измива!
© Пламен Рашков All rights reserved.
