Държа те и не пускам!
Защото ти ми липсваш безутешно,
и вместо да докосвам твойта плът,
дописвам нераздадената нежност
в тъгата, по мастиления път...
И спомените мигом оживяват.
Усещам, че на глас говоря с теб,
но всъщност тъй убийствено те няма,
че болката е боен пистолет.
Тогава ме обземат опасения,
от няколко несбъднати любови,
които ми посяха въжделения,
и бяха се заключили в окови.
Но този път ударила на камък,
тъгата пред усмивката ти грохна.
Ти с името си - толкоз кратко са́мо,
изпълваш ми душата на самотник.
Защото още липсваш ми в живота,
понякога се губя в тишината,
която сме огласяли с любов,
и страстно сме оплитали телата си...
А вярвам, колко вярвам, ако знаеш,
в ръцете и във жарките ти устни.
Сред хиляди, и сляп ще ги позная.
Целувам ги. Държа те. И не пускам!
©тихопат.
Данаил Антонов
22.09.2023
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
Влюбеното сърце човекът превръща в поет. 