Дървото „Довчера“
Дървото „Довчера“ в дъжда ме погледна
през всичките, охрави, свои листа.
Покани ме, сякаш, под него да седна -
на мократа пейка, с железни крака.
То имаше толкова да ми говори -
за лятото, птиците, синия здрач...
Разказваше своята семпла история,
разказваше кротко и някак през плач.
И, може би, искаше да ме прегърне -
(единствен слушател в дъждовния ден),
но можеше само с листа да прехвърча,
и да ги натрупва с въздишки по мен.
Дървото не искаше пак да заспива -
живяло-умряло, сезон след сезон.
То питаше, как да се смята за живо,
когато е в този жълтакав балтон?
А утре ще стане и още по-лошо! -
изпразнени клони и шепа небе.
"Аз после, напролет дори и не помня,
какво съм, дали съм, или пък къде?"
Мълчах и го слушах - покапвахме двама -
то с мокри листа, а аз със сълзи.
Какво да му кажа? На моето рамо,
дървото „Довчера“ изплака очи.
Радост Даскалова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радост Даскалова Всички права запазени
