Дървото „Довчера“
Дървото „Довчера“ в дъжда ме погледна
през всичките, охрави, свои листа.
Покани ме, сякаш, под него да седна -
на мократа пейка, с железни крака.
То имаше толкова да ми говори -
за лятото, птиците, синия здрач...
Разказваше своята семпла история,
разказваше кротко и някак през плач.
И, може би, искаше да ме прегърне -
(единствен слушател в дъждовния ден),
но можеше само с листа да прехвърча,
и да ги натрупва с въздишки по мен.
Дървото не искаше пак да заспива -
живяло-умряло, сезон след сезон.
То питаше, как да се смята за живо,
когато е в този жълтакав балтон?
А утре ще стане и още по-лошо! -
изпразнени клони и шепа небе.
"Аз после, напролет дори и не помня,
какво съм, дали съм, или пък къде?"
Мълчах и го слушах - покапвахме двама -
то с мокри листа, а аз със сълзи.
Какво да му кажа? На моето рамо,
дървото „Довчера“ изплака очи.
Радост Даскалова
© Радост Даскалова All rights reserved.
