Един-единствен гвоздей в паметта ми
ЕДИН-ЕДИНСТВЕН ГВОЗДЕЙ В ПАМЕТТА МИ
Брегът бе в плен на септемврийски хлад.
Умората, вълните укротила,
нахлу без взлом в притихващия град –
превзе го и остави го без сила.
Но нейде в мрака струна затрептя,
завесата от тишина разтърси.
Невидим нежен ритъм прелетя
над уличките с минувачи късни.
След дрезгав глас нощта се вкамени,
положиха вълните бели длани.
Живея в тъмнина, от много дни –
защото не поиска да останеш.
И щом си тръгна, утринният бриз
изви край мен, по скулите ме близна.
Да бъда с теб дали не бе каприз,
за мен ли бе кенарената риза?
А ето че сега не спи градът,
защото някой бард го прекосява.
И съм сама – разпъната на кръст,
между възторг и скръб да устоявам.
Мъжът се раждаше от нищото –
наивно драснат силует сред мрака,
Изтляващото на брега огнище
приличаше на буца мед и сякаш
накрая щом притихна, студ нахлу,
с последните листа затрупа всичко,
по който мина музикантът луд,
да ми припомни колко те обичах.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
