Един-единствен гвоздей в паметта ми
ЕДИН-ЕДИНСТВЕН ГВОЗДЕЙ В ПАМЕТТА МИ
Брегът бе в плен на септемврийски хлад.
Умората, вълните укротила,
нахлу без взлом в притихващия град –
превзе го и остави го без сила.
Но нейде в мрака струна затрептя,
завесата от тишина разтърси.
Невидим нежен ритъм прелетя
над уличките с минувачи късни.
След дрезгав глас нощта се вкамени,
положиха вълните бели длани.
Живея в тъмнина, от много дни –
защото не поиска да останеш.
И щом си тръгна, утринният бриз
изви край мен, по скулите ме близна.
Да бъда с теб дали не бе каприз,
за мен ли бе кенарената риза?
А ето че сега не спи градът,
защото някой бард го прекосява.
И съм сама – разпъната на кръст,
между възторг и скръб да устоявам.
Мъжът се раждаше от нищото –
наивно драснат силует сред мрака,
Изтляващото на брега огнище
приличаше на буца мед и сякаш
накрая щом притихна, студ нахлу,
с последните листа затрупа всичко,
по който мина музикантът луд,
да ми припомни колко те обичах.
© Валентина Йотова All rights reserved.
