Един мъж и една жена...

В едно неуточнено време

на някакъв полусезон,

край някакво море крещели

жена и мъж със яден тон...

... Вървели бавно те, гневливи,

зад тях: подтичвало дете...

И очевидно нещастливи

вървели там... Но за къде?...

... Кой?... Вятърът ли да им каже?...

Но вятърът нали и той

все скита се като прокажен:

без дом, без нежност, без покой!...

А някъде един прозорец

навярно чака загасен

ръка с любов да го отвори

и пак да светне възроден.

За малко спирали... Тогава

детето спирало и то...

... Не спирала обаче врявата,

но за какво, или защо...

Забравили били отдавна

след Ерата на любовта,

че има мили думи... Главно

в общуването и страстта,

че трябва вгледани в небето -

той да ù подари звезда...

А с благодарност след което

пък да му обещае тя,

подобно приказка вълшебна:

любов в разтърсваща игра

с живот красив като легенда

и танц на гъвкави бедра!...

... Но, може би, неразгадали

енигмата на любовта,

били из нейните анали

изгубени с ненавистта!...

... Дали възможно е незгазено

и с поривите на страстта,

да лумне пламъче запазено,

останало от древността,

или в нахлуващата вечер,

разтворени в неясен мрак,

те диалога си обречен

ще продължат край този бряг?...

... След тях, глава присвило в дрешката,

прозрачно в синкавия здрач

и плод на любовта им, грешната

подтичвало детето с плач...

Коста Качев,

18.01.2014.