Един мъж и една жена...
Един мъж и една жена...
В едно неуточнено време
на някакъв полусезон,
край някакво море крещели
жена и мъж със яден тон...
... Вървели бавно те, гневливи,
зад тях: подтичвало дете...
И очевидно нещастливи
вървели там... Но за къде?...
... Кой?... Вятърът ли да им каже?...
Но вятърът нали и той
все скита се като прокажен:
без дом, без нежност, без покой!...
А някъде един прозорец
навярно чака загасен
ръка с любов да го отвори
и пак да светне възроден.
За малко спирали... Тогава
детето спирало и то...
... Не спирала обаче врявата,
но за какво... Или- защо?...
Забравили били отдавна
след Ерата на любовта,
че има мили думи... Главно
в общуването и страстта,
че трябва, вгледани в небето-
той да й подари звезда...
А с благодарност, след което
пък да му обещае тя,
подобно приказка вълшебна:
любов в разтърсваща игра
с живот красив като легенда
и танц на гъвкави бедра!...
... Но може би, не разгадали
енигмата на любовта,
били из нейните анали
изгубени с ненависта!...
... Дали възможно е: незгазено
и с поривите на страстта,
да лумне пламъче запазено,
останало от древността,
или в нахлуващата вечер,
разтворени в неясен мрак,
те, диалогът си обречен,
ще продължат край този бряг?...
... След тях, глава присвило в дрешката,
прозрачно в синкавия здрач,
и плод на любовта им (грешната!):
подтичвало детето с плач...
Коста Качев
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
