Един таласъм
Един Таласъм се мята ноще у мен –
за миг се протяга, па тръгне да броди –
ха до сърцето, ха до ума –
стисне го, тях – ги разтяга;
в Паметта ми надникне, па рови…
и тъй е безсънен тоз Лунатик –
слиза в мазите (на хладно) –
чувам: тъче си на баба на стана ,
даже нишките как се провират
долавям, а той ги разпитва,
с тях разговаря. Те пък бърборят:
колко пътеки са сторили;
бабините стъпки как са трополили;
във възли въздъхвали
дядовите длани, груби, но жежки –
(сякаш било лани)
косите на баба (в плитките тежки)
с нежна милувка докосвали;
и стъпките му как се носели –
(в снага величава)
дочуе ли баба – сърцето ѝ как затуптява,
дордето кросното си намотава…
Ей тъй, си прошетва, тоз таласъм,
даже напряко Душа ми пресича –
девойче, ме зърне, пък малко мъниче,
назад щом се извърне;
леко се смръщи щом блесна в сълза
и бърже я глътне – да не отрови меда –
в каца „Детство” топне си малкия пръст –
медено звънкам в спомен (кат вятъра бърз);
па хукне навънка, таласъмът чевръст –
Дворът прошета – връз пръчка, и в тръст –
нослето ми щипне; в душата ми детска възкликне:
„Тъй ми е драго, нощем– за ръка да те хвана,
спомени прашни с тебе да бродим –
да зърваш ликът им – на татко, на мама…
че и кокошка да заколим (е, зная, че няма)
но тъй както го правеше някога баба;
да цепнем кютуче на две (с дядова брадва)
огън да стъкнем с ръце в Родова камина –
Лято да вмъкнем в лютата Зима;
Станеш ли тъжна –
се прекопавай – като градина!
кръвта ти е южна, не я разпилявай –
от дедите ти в тебе премина –
Всеки живя, и – си замина,
но Душата сега – го помни –
значи – Го Има!
Таласъмът заспа уморен
(в мен да скитори)
пък аз – Лунатик упоен,
с Кръвта си тихо бърборих…
а Любовта притуряше огън…
само кютуче – а колко *борина сторих!
*борина - Смолиста треска, отцепена от борово дърво, която се използува за подпалване на огън, за светлина; факел
Ренета Първанова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ренета Първанова Всички права запазени
