Една жена копаеше пръстта
Една жена копаеше пръстта
със някаква очукана мотика...
Приведена. Беззъба. И сама.
Направо по-очукана от дните.
Копаеше с набръчкани ръце...
И тихо се усмихваше на здрача.
Приличаше земята на сърце.
А залезът - на огнена погача.
Копаеше. Беззъба и сама.
С угаснали от времето зеници.
Приличаше жената на сълза,
изплакана горчиво от къртица.
Очите ù повикаха дъжда.
А ветровете тихо се смълчаха...
Тя ще остави мъничка следа.
Под пръстите ù корените спяха.
Преминах покрай нея като сън.
За миг един си срещнахме очите...
И стана някак си по-светло вън,
преди да са изплували звездите.
Една жена копаеше пръстта...
Цветя садеше - приказна мозайка.
Приведена. Беззъба. И сама.
И онемях! Та тя ми беше майка!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гълъбина Митева Всички права запазени
