Една вечер от Вечността...

Монотонно... Монотонно

плискаха в брега вълни...

Вечността над нас – самотно

от звездите заръми́...

Гравитация космична

ни държеше здраво там....

Двама, с Моето Момиче –

Вечност, бурен Океан...

А и вятърът безсилен

бе да ни отвей дори...

Скъпите овали милвах –

то сълза ми подари...

От небето, в светлината,

ярка падаща звезда

тръгнала от необята

в миг проряза си следа...

Знаех тайнствено пове́рие,

че това е огнен знак

и разсякал навечерието

той на този южен бряг

може би е от Съдбата

с обещано тържество́...

И се вгледахме в следата

да загатне тя – какво...

... Аз си пожелах тогава:

път в Безкрая, но със страст

Любовта да продължава

и през Вечността чрез нас!...

То какво си пожелава

в мислите му не разбрах,

че мълвата повелява –

да си затаи́ за тях.

Тази вечер беше първа,

нещо като първи взрив,

във Съдбата да надзърна

исках и да съм щастлив...

Вятърът вместо Съдбата

отговори ми, че той

само вечен е, с вълната

във ревящия прибой...

...А по кръчмите разказват:

Вечност нямало сега,

Океаните залязват

със моряшката тъга...

Вечни днес са ураганите

със „зловещото око́“,

чувствата ни, не разбраните

и безбрежното тегло́...

Беше толкова отдавна –

Вечност то ми обеща,

а над хоризонта бавно

се приплъзваше нощта...

... Цял Живот!... А още помня

как омайна вечерта

бе, в която го  догоних

и му подарих Звезда!...

... Монотонно Океана

бие с яростни вълни́,

но Момичето го няма –

безвъзвратно може би!...

То надвило гравитацията

на „безумната“ любов,

с чудото на левитацията

е навярно с вихър нов...

... И оттатък хоризонта

днес разменя Вечността:

за действителност по – скромна,

но уютна през нощта!...

28.04.2020. Едно време в Пасифика