Едно момиче в тълпата...

Било́ във края на войната

(каквото и да се рече́!) –

едно момиче във тълпата

издирвало едно момче...

Неудържима веселбата,

щастливи хората били́,

че вече свършила войната –

донесла толкова злини́...

От фóйерверките тогава

единствено се носел гръм

и всеки искал да забрави –

подобно на кошмарен сън...

Като любимец на съдбата

бил всеки оцелял войник

и с униформата в тълпата

бил като паметник – велик...

... търчи момичето... Разпитва

със умоляващи очи:

светът превръща се в молитва –

с живот във „старите” мечти...

... Те пак са двама в планината

преди да тръгне на война.

Там в порив страстен  на телата –

тя беше станала: Жена...

И сутринта как много  плака!...

А зад последния завой –

изниза се със писък  влака

и любовта отнесе той...

Писмата вече от година

не бяха идвали, ни вест

и чуваше се, че малцина

са оцелелите до днес...

... Завърналите се: празнуват,

че те́кло ли е, ще тече́...

... А то – все вика като лудо

в тълпата своето момче...

... А път му правела тълпата

но не разбирала: защо,

в разгара див на веселбата –

момичето крещи само́...

Но тъй си е от памтиве́ка,

макар усърдно да твърдим

за милосърдие в „човека“ –

нетленно то е, като дим!...

... Човешките тълпи са шумни,

егоистични в „радостта“,

но в тържествата многолюдни

без сетива са за „скръбта“!...

29.04.2020.