Когато се върти колелото безкрайно,
когато в него всеки себе си забравя...
Едно дете невинно и потайно
не по детски пита "Как ще се оправя?"
Когато се въртим във кръг забързани,
виждаме сълзите само по своето лице.
Замислени, заети и обвързани,
не забелязваме свитото дете.
Животът му не е игра, то вижда повече от всички.
Стои и наблюдава, страда от това, което среща.
Открива мъка даже в песента на пойните птички,
света не забелязва, че то различно го усеща.
Кой ли ще го разбере, кой може в него да проникне...
Кой ли вижда като него как кървят звездите...
Кой, по дяволите, може с болката да свикне?!
Само то - детето - може да погледне истината във очите.
Във чувствата му всеки се съмнява,
мислят си, че нищо не разбира...
А невинната душа успява
и в най-малкото смисъл да намира.
Сякаш никога не са били деца,
сякаш никога не са обичали.
Сякаш всичко е било една игра,
сякаш цял живот са скачали и тичали...
Забили поглед във Земята, не виждат как живеят.
А детето забелязва всичко, вдигнало глава...
Ядосват се за дреболии, все по-рядко се смеят.
Били са някога истински, но сега не е така.
Изгубили малкото детско у себе си, невярващи,
присмиват се на чувстввата му, неистински били - твърдят.
Ала крият в себе си, дълбоко сълзите си парещи,
надявайки се, че себе си така ще утешат.
Но детето може да проникне в тях,
в тяхните очи, загубили блясъка...
Втренчени във себе си, изпитващи страх,
от на жестоката истина тласъка.
Залъгват се, напразно... не забелязват нищо.
А детето болката събра във своето сърце.
Опитва се сякаш доброто да отприщи,
опитват се добро да свършат нежните ръце.
То вижда повече от всички нас...
Изпитало е много повече тъга.
Но все още вярва на онзи мил глас,
че ще изчезне рано или късно всяка сълза...