Красиво капеха листата от своя дом,
а моята душа търсеше за сетен път подслон.
Вървях по есенната пътека,
жадувах за нов живот
и тогава се появи ти -
даде ми блясък за нови мечти.
Влюбих се в теб
и чувствата ми бяха споделени,
дори като есента - прекалено опиянени.
За жалост ти се промени,
отново стъклени бяха моите очи.
Тръгна си толкова бързо,
сърцето ми отново бе мъртво,
ала продължих да те обичам
и до ден днешен пак по теб тичам.
Може би беше грешното време - 
есента, когато природата умира
и заедно с нея всичко се помита.
Така и не приех края,
можех да правя опити отново до безкрая...
Получиха се - но не за дълго -
може би есента още гони ни
и заедно ли сме - застига ни,
отново помита ни...
Есенен пейзаж опитвам да рисувам,
но какво би бил той без теб -
с нетрайно мастило - все така блед.
Красиво капят листата от своя дом,
а моята душа търси за сетен път подслон,
но не кой да е - а точно твоят,
където мечтите и чувствата ми все още бродят.