Есенна елегия...
Времето се е побъркало –
непрестанно си вали...
С тъжни спомени объркани –
бродят есенни мъгли...
Тъжно тъжни дни се влачат
(ей такива времена!)
гаргите тревожно грачат –
трубадури в Есента...
... Боже колко много сиво –
вече сив ли е Светът!...
Те́гне утрото мъгливо –
труден е и всеки път...
Някак ти се и отщява
Пътят към Безкрайността,
а нали си продължава
и Животът в Есента!...
И мъглата ли е тази
дето може да ни спре?...
Не!... Страстта ни ще ни пази
в тия времена́ добре...
Стига ни в душите о́ще
скътани като копнеж –
летните чаровни но́щи
да подтикват за летеж...
И тогава нежно чудо
да се случи отведнъж –
като се залюбят лудо
в Есента: Жена и Мъж!...
Може „белоцветни“ вишни
стреснати да разцъфтят
и от Времена́ предишни
поздрав да им донесат...
Златен ще е листопада
и от златните листа –
ще ѝ поднесе с отрада *
той венец във Есента...
.
... Есента – сезон на зрялост
и в природата и в нас –
за отлитащата Младост
ни напомня с нова страст!...
Нещо става ни в душите
(знаем няма разум в тях!),
че се връщат те при дните
на Първичният си грях!...
... И внезапно духва вятър
вдига сивите мъгли
и дошъл от Необята –
дъжд от спомени вали́...
Те отказват да повярват,
че възможен е и Край –
щом в Страстта се надпреварват,
а Желание: Не трай!...
... и ще тръгнат пак по Пътя,
който мрачен философ
би нарекъл: „Към Отвъдното“...
... Но за тях е той Любов!...
18.10.2021.
*отрада (Български тълковен речник):
радост, удоволствие, утеха
© Коста Качев Всички права запазени