Есенно...

ЕСЕННО...

Нещо топло и меко ляга в нозете на този Октомври,

с дъх на тиква и чай, и с цвят на презрели смокини.

Черна улична котка вятърни сънища гони.

Аз стоя и я чакам – суеверно, нека път да ми мине.

И смалявам в очите й този свят, да го пазя от грешки,

в златен есенен лист го завързвам и бързам във джоб да го скрия.

Ще го крия от лоши очи, доживот и съвсем по човешки

ще му спретна от обич и есен, и дюли любовна магия.

Този свят е дете, което още към слънцето крачи,

и протяга езиче наивно – да близне небето.

Денят му е майка, а топла възглавница – здрачът.

И раснат мечтите му нощем, препускат с конете.

После светло ще тръгне и бавно към към теб ще пътува.

Ти недей се обръща с лице към неверния залез,

Виж как Слънчо по своята шеметна орбита плува,

там където Септември своята слънчева сянка остави.

Всяка есен си има и своите тайни, обаче...

Аз протягам ръце, пълни шепи към тебе с въпроси.

Нас ни чакат още толкова много житейски задачи,

чак след другата есен, оттатък октомври...

И после.

А ме щипва, досаден и синкав, дъждец по нослето,

обещавам – ще кихна и без да искам ще спъна дъгата.

И си тръгва Октомври....

И моята цветност със него.

И заспивам.

До другото лято.