Есента,
спокойна по характер,
възхитителна със своя артистизъм,
величествена и небрежна,
разхвърлила безброй богатства
по небесата и земята,

пресрещнала съдба човешка:

- Защо си толкоз опустяла?
С коси безцветни, с празен поглед,
покрила с риза сиво-бяла
снагичка крехка, отъняла?

- Несретен род орисница ориса:
за плиткоумие и късогледство,
за тесногръдие и коравосърдечност,
за самолюбие и нечестивост,
да гледат, дишайки, но да не виждат
дъха любовен на лъчите слънчеви;
да слушат себе си, но да не чуват
звъна на звуците божествени.
Да страдат като сенки недокоснати,
без сетива, сами останали -
несещащи блаженството от
тържеството на Духа небесен.

- Защо си толкова жестока?!
Възможно ли е да забравиш
целебната любов всевишна,
която раните духовни
лекува и всеопрощава?

- Човекът, който няма мяра
за своята жестокост
или познание за нейните размери,
ще трябва като Първия
да я изпита в себе си
и в свойте свидни твари.
Докато крие свидно
бацилът-самоунищожител,
гради си дом и град, и село,
живот, мечти и въжделения
върху законите на злото,
тайнствено изплело мрежа,

преграждайки добрто,

ще ходя все така
и ще се надявам
любов да стопли му сърцето.