Гасне залез и очите си затваря
Пронизани усмивки се удавиха,
а птиците проплакаха си песните,
във тихото на ъгъла на мислите
изтляха в огън жарещи копнежите.
Моленията, трепет на звездите,
се сляха с ехото на стъпките.
Часовникът стрелките си прекърши
в сподавеното на въздишките.
Удари гръм небето от въпроси.
Светкавична проблесна тишина.
Зад сто прегради едничка се отвори,
ала с решетъчна врата...
Защо са ми звездите и небето?
Защо ми е животът след смъртта?
Душата ми, преплетена с въпросите,
във себе си е свила своите крила.
Тя търси топлина в надежда,
която да съшие в нея радостта,
да върне светлината на очите
и устрема на птичите крила.
Но гасне залез и очите си затваря.
Нощта поглъща светлата мечта.
Зад ъгъла превита стене тишината
на рамото на мойта самота...
а птиците проплакаха си песните,
във тихото на ъгъла на мислите
изтляха в огън жарещи копнежите.
Моленията, трепет на звездите,
се сляха с ехото на стъпките.
Часовникът стрелките си прекърши
в сподавеното на въздишките.
Удари гръм небето от въпроси.
Светкавична проблесна тишина.
Зад сто прегради едничка се отвори,
ала с решетъчна врата...
Защо са ми звездите и небето?
Защо ми е животът след смъртта?
Душата ми, преплетена с въпросите,
във себе си е свила своите крила.
Тя търси топлина в надежда,
която да съшие в нея радостта,
да върне светлината на очите
и устрема на птичите крила.
Но гасне залез и очите си затваря.
Нощта поглъща светлата мечта.
Зад ъгъла превита стене тишината
на рамото на мойта самота...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
