Гасне залез и очите си затваря
Пронизани усмивки се удавиха,
а птиците проплакаха си песните,
във тихото на ъгъла на мислите
изтляха в огън жарещи копнежите.
Моленията, трепет на звездите,
се сляха с ехото на стъпките.
Часовникът стрелките си прекърши
в сподавеното на въздишките.
Удари гръм небето от въпроси.
Светкавична проблесна тишина.
Зад сто прегради едничка се отвори,
ала с решетъчна врата...
Защо са ми звездите и небето?
Защо ми е животът след смъртта?
Душата ми, преплетена с въпросите,
във себе си е свила своите крила.
Тя търси топлина в надежда,
която да съшие в нея радостта,
да върне светлината на очите
и устрема на птичите крила.
Но гасне залез и очите си затваря.
Нощта поглъща светлата мечта.
Зад ъгъла превита стене тишината
на рамото на мойта самота...
а птиците проплакаха си песните,
във тихото на ъгъла на мислите
изтляха в огън жарещи копнежите.
Моленията, трепет на звездите,
се сляха с ехото на стъпките.
Часовникът стрелките си прекърши
в сподавеното на въздишките.
Удари гръм небето от въпроси.
Светкавична проблесна тишина.
Зад сто прегради едничка се отвори,
ала с решетъчна врата...
Защо са ми звездите и небето?
Защо ми е животът след смъртта?
Душата ми, преплетена с въпросите,
във себе си е свила своите крила.
Тя търси топлина в надежда,
която да съшие в нея радостта,
да върне светлината на очите
и устрема на птичите крила.
Но гасне залез и очите си затваря.
Нощта поглъща светлата мечта.
Зад ъгъла превита стене тишината
на рамото на мойта самота...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
