Гнездо на запустението – милост
Забравена от зверове и хора,
пътеката се вие в прахоляк.
Чешмичката пресъхнала на двора
до каменно корито – в треволяк.
На гаричката влакчето е спряло.
Разхвърляни парчета детски сън
кондукторът вместо билети вяло
подрежда в сенчеста печал навън.
И нещо пише, нещо все пресмята,
приседнал на отсечен боров пън
край релсите. Но няма ги децата.
И кончето линее без ездачи.
На пейката – старица с бял бастун
разпитва тишината и що значи
светът наоколо без глас и шум.
Рогати котки няма, но еленът
с шишарки над ушите, без рога
е още по-самотен. Тихо дремят
очите му, зацапани с дъга.
Под мостчето дерето все е жадно
и в бурени изгубило простор,
надолу криволичи и е хладно
в прегръдките на стария стобор.
Поляната – покрита с шума, вейки
край люлки изпочупени, с паваж
разхвърлян, изкорубен, сякаш змейски
гръбнак пречупен в яростен пейзаж
от приказка – зловеща и красива.
Макар запусната и в прах, без цел,
пътеката през парка, още жива,
е стигнала до някакъв предел.
Но в спомени обрасла, с плът унила
получи тя внезапна, чудна милост –
след толкава години тъмен пост,
днес слънцето ú бе сияен гост.
15.08.2019
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
