Краката ми не държат
към нея да побегна...
Крилете ми - счупени,
към нея да полетя...
Ханджарът - ръждясал
въжетата да разсека.
Нищо не искам сега.
Една земя ми стига.
Говорех и някога
за луна недолюбена,
за неразумния дъжд,
за коня и за седлото,
за вярност и сила,
за мъж...
Поляната бе леглото...
Повече няма да пея
за Дивата орхидея,
за моята буйна лоза!
Господи, ще мълча!
Простих на всички длъжници
и приятели и циници.
Всичко, което можеше
да се прости им простих.
Разписките им изгорих.
Но, отвътре, ме още изгаря,
че тя открадна моята Вяра...
© Красимир Дяков Всички права запазени