4.12.2009 г., 17:13 ч.

Гравитация 

  Поезия » Друга
1988 0 38

Откакто пламна лудост зад очите ми,
е малко по-нормално за живеене
и много по-неловко за обичане...
Настигам хоризонта по пустеене.

Не виждам по-далеч от самотата си.
Едва-едва докосвам даже утрото.
Отгоре - път, а въздух под краката ми.
Отвсякъде - мъгла... И нищо хубаво.

И - общо взето - никакви съмнения,
че някой ще опре до мен за крадене.
В един момент на умопомрачение
се ражда само фобия от падане

и чувството, че дъното е някъде...
Където и да е, но не под мене.
Не мога да летя. Какво ми трябва ли?
От няколко неща - най-много време.

© Елица Стоянова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??