Гравитация
Откакто пламна лудост зад очите ми,
е малко по-нормално за живеене
и много по-неловко за обичане...
Настигам хоризонта по пустеене.
Не виждам по-далеч от самотата си.
Едва-едва докосвам даже утрото.
Отгоре - път, а въздух под краката ми.
Отвсякъде - мъгла... И нищо хубаво.
И - общо взето - никакви съмнения,
че някой ще опре до мен за крадене.
В един момент на умопомрачение
се ражда само фобия от падане
и чувството, че дъното е някъде...
Където и да е, но не под мене.
Не мога да летя. Какво ми трябва ли?
От няколко неща - най-много време.
© Елица Стоянова All rights reserved.
