icohim (Христо Стоянов)
182 985
5.09.2008 г., 18:52 ч.

Гробница 

  Поезия » Пейзажна
694 0 10

Есента бавно и полека се сбогува с цветовете

и ни донася тъга, погребваща под листата усмивките ни!

 

 

Тихи стъпки по каменните тежки стъпала.

Тихи стъпки, прекрачващи желязната ограда.

Прекрачва ги старица с прошарена коса,

подпряна на бастунче във своята тревога.

 

И очите едвам се мержелеят,

под черната забрадка наметната встрани.

Далечни облаци във тихото небе се реят,

менящи цвета на дневните лъчи.

 

Но той е само в нюанс на сиво,

не ще си види за дълго светлина.

А старицата пристъпва предпазливо

пред строшена ваза със цветя.

 

С поредната сълза отронена

тя вдига повехналите цветове,

с трепереща ръка копнее да сглоби парчетата,

а пеят с печални вихри есенните ветрове.

 

И брулещи лицето, набръчкано от болка,

насълзяващи все повече старешките очи,

изтича светлината като през кино ролка,

отразява вятърът миражните лъчи.

 

И отново за да навява свойта песен,

тръгва старицата в пореден коловоз,

пресичайки вратата, скърцаща във ритъм равновесен,

прибира свещ недогоряла в ръждивия поднос.

 

И вятъра все пее с вихъра на своята омраза!

И гони есента във летния си цвят!

Напомня за зимата и ледната проказа,

за заскрежения погребан под листата свят.

 

И ето, снижава се и тоя ден във тихата и мрачна есен.

Като гробница смразява на природата духа!

А старицата прибира се след вик поднесен,

затваря скърцащата дървена врата.

© Христо Стоянов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??