Гробница
Есента бавно и полека се сбогува с цветовете
и ни донася тъга, погребваща под листата усмивките ни!
Тихи стъпки по каменните тежки стъпала.
Тихи стъпки, прекрачващи желязната ограда.
Прекрачва ги старица с прошарена коса,
подпряна на бастунче във своята тревога.
И очите едвам се мержелеят,
под черната забрадка наметната встрани.
Далечни облаци във тихото небе се реят,
менящи цвета на дневните лъчи.
Но той е само в нюанс на сиво,
не ще си види за дълго светлина.
А старицата пристъпва предпазливо
пред строшена ваза със цветя.
С поредната сълза отронена
тя вдига повехналите цветове,
с трепереща ръка копнее да сглоби парчетата,
а пеят с печални вихри есенните ветрове.
И брулещи лицето, набръчкано от болка,
насълзяващи все повече старешките очи,
изтича светлината като през кино ролка,
отразява вятърът миражните лъчи.
И отново за да навява свойта песен,
тръгва старицата в пореден коловоз,
пресичайки вратата, скърцаща във ритъм равновесен,
прибира свещ недогоряла в ръждивия поднос.
И вятъра все пее с вихъра на своята омраза!
И гони есента във летния си цвят!
Напомня за зимата и ледната проказа,
за заскрежения погребан под листата свят.
И ето, снижава се и тоя ден във тихата и мрачна есен.
Като гробница смразява на природата духа!
А старицата прибира се след вик поднесен,
затваря скърцащата дървена врата.
© Христо Стоянов All rights reserved.
