Между скалите,

по пътеката

край Попско езеро,

ръждиво куче

крачеше едва –

изпосталяло,

гладно

и изгубило

от господаря си,

май, всякаква следа...

Подадох му

от сандвича

и тръгнах,

а то, след мен

опашка завъртя

и ето,

че с другар

в екип осъмнах,

край моето шалте

на сутринта.

Потеглихме в мъгла

по маркировките,

нагоре към превала.

Есента

настъпваше сега

и в локвите,

нагазвах често –

замаскирани с трева.

Но, ето –

зад един завой

озъбена,

изправена

на задните крака,

кафява мечка

гладна

и разсърдена,

свирепо погвайки ме,

налетя...

Че няма шанс

да и избягам,

ми беше ясно

в този миг,

но кучето излая бясно –

пред мен застана,

като щит...

Побягнах бързо

по наклона

и как достигнах

под Без Бог,

до хижата –  

съвсем не помня,

след потресаващия

шок.

Ръждивеца великолепни

така и вече не видях,

но и до днес се питам –

как сърцето му,

не трепна пред смъртта

от страх?

И как,

за този скромен залък,

от странник в път,

случйно подарен,

живота си отдаде

без остатък –

за да живее

непознатия

спасен?

---43