Хайбун за емпатията

***

мартеници –

кръв върху снега

на Украйна

ХАЙБУН ЗА ЕМПАТИЯТА

Синьото и жълтото са цветовете на годината.

Небето и слънцето,

морето и пясъка,

сладостта на водата и хляба...

Синьото и жълтото –

в техния порив към сливане,

към зелено и живо...

Тази пролет синьото и жълтото

са компресирани

от тежестта на войната

и понесеното насилие,

от премазването –

(ментално

и физическо)

на тела и личности,

на географски

и политически

маркери,

на етнически

и идеологически

рефлексии…

Размесване,

разместване

на същности

и съвести,

***

Фракциониране –

елементите на обществото

в първичното си състояние.

Отново – вододелни.

реални

и измислени,

безсмислени

и невъзможни

да бъдат затрупани,

прегазени,

прегрупирани,

преплувани

защо ли…

Отново – отначало.

Отново – вцепенени.

Вцепенени. Това е думата, която търсех от началото на войната.

Тя казва всичко и зад нея нищо не остава.

Няма емоции,

няма емпатия.

Няма в ступор гледам света.

Сърцето боли и кърви за Украйна.

И нищо. Празен съд, изметена същност.

Черупка, която дрънчи.

Кухо.

Емпатия…

Понятието ни за склонност и способност за съчувствие.

Но какво съчувствие, когато чувство няма?

Ометени,

оглозгани

и храносмлени

стоим и гледаме света.

В упор.

Разделението е толкова оголено,

обострено и ясно.

Очертанията са контрастни.

Без сиви нюанси,

без бележка под линия,

без страсти.

И урокът на историята крещи.

И всички, уж го знаем,

и всички – нехаем.

Видяхме как започна да се повтаря.

В ступор стоим

и гледаме как звярът поглъща плячката.

Не помръдваме.

Светът се раздели. Безпощадноясно.

Без светлосенки и сфумато.

И започна една еуфория –

че обединеното човечество ще победи злото.

Защото жертвата не пожела да бъде жертва.

Защото жертвата не пожела да бъде жертвана.

И се изправи.

И звярът не знае какво да прави.

Кървят –

жертвата и звярът,

пресните и загноелите рани.

И ние, светът,

ние, обединеното човечество срещу злото

стоим отстрани,

но кръвта им ни дави.

И боли, как боли –

да бъдеш зяпач край арената.

И да мериш

с аршина

на лицемерието

колко големи кокали хвърляш в ръцете на жертвата –

дано залъже с тях апетита на звяра;

дано го укроти;

дано го умори,

дано го задави…

Защото следващата жертва

сме ние –

обединеното срещу злото човечество…

В ступор гледам димящата плът на света.

И се чудя кога вцепенението ми ще се превърне в емпатията, която дава.

Онази емпатия, която въпреки вътрешната ни парализа като съчувстващи индивиди,

въпреки съпричастността и сливането, ни позволява да действаме рационално и да помагаме истински.

***

върху дланта на клошаря

куц гарван кълве

милостинята му