Халките от римското пристанище
Халките от римското пристанище
Когато, над Бакаджика, листец не трепва,
спасение търся на Спас в манастира...
С Отче Василия за земното шепнем
и всеки във всекиго нещо намира...
Когато, над Бакаджика, се слънце излива
и тежко се диша, и спира сърцето,
Самарянка с Иисус крачат щастливо...
Само не знаем де е Детето...
Когато, над Бакаджика, се ройват звездите,
пушка-бойлия в душата пропуква...
Два-три домата... Лучец за ситост...
Пием ракия на Инджето със внука...
Месечина, над Бакаджика, е забелила ненките...
Малкият Мечо нахранен е. Спи.
Ехтят вековете. Разказват и сенките
защо си създаден и къде да вървиш...
Когато, над Бакаджика, Денят се събужда,
Земята въздиша, Полето дими,
хорица-мравки, превити от нуждата,
пъплят, работят... Не щат Висини...
Рядко очите са впрени в Небето...
Те - и да молят - Друг ще дари...
Бог, щом е рекъл да стори Полето,
що със болиди сега го гори?!
Видях със очите си черния камък...
Видях изгорелите хорски мечти...
Шепичка лава... Огън и Пламък...
Щом пада звездичка, в Душата боли...
Когато, над Бакаджика, се вдига росата,
видях и забитите докски халки...
Древният Пристан... Свити Платната...
Сит и спокоен Морякът да спи...
Когато, от Бакаджика, се спускам в полето,
нещо ме мачка, нещо тежи...
Стопяват се хората... Пресъхват моретата...
Остават ни вечните докски халки...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимир Дяков Всички права запазени