Не помня колко съм вървял, 
към колко хора. (Дълго беше.) 
Разбрах едно - не бях живял,
затуй на себе си съм грешен.
Накрая уморен и жаден  
отпивах, колкото изцеждах. 
До капка, дъно и забравяне 
на мойте глупави надежди... 
Тогава сух, като хербарий 
измежду страниците на живота - 
духът ми помъдрял от знания 
разлисти се и даде плод. 
Не чаках миг и го откъснах  
с библейски поводи за драми. 
Отдавна жлъчното ми втръсна, 
все другиму да ближа рани. 
На вкус е близо до соленото. 
(Изплакал съм море от мъка) 
Подслажда сдъвчеш ли навреме, 
душѝ изгаря като в пъкъл. 
А после, сит и отпочинал - 
просветва сляпата ми истина, 
че вечно себе си отричал 
не виждах що ми е написано... 
Изправих съвестта си чиста 
и тръгнах с книгата под мишница, 
притиснал вяра между двата лѝста, 
че любовта не е измислица... 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
24.04.2024