***
Очите ми – самотен бряг,
съшито зрение от кръпки.
Светът изглежда мил и драг
преди двулично да те стъпче.
Вървя към нови висини
но аз не искам нищо ново
Това, което ме рани
съм го превърнала в окови.
Посрещах идното със страх.
Страхът със смелостта ми спори,
и криейки се, не разбрах
дали си струва да се боря.
Дали си струва да съм плач
разлят по нощните ми рими.
Часът е шест. Навън е здрач.
Небето става по-ранимо.
Приспивам тази самота,
която в тялото ми стене.
Сама не съм. Не съм сама,
щом нося себе си във мене.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деница Гарелова Всички права запазени
