***
Очите ми – самотен бряг,
съшито зрение от кръпки.
Светът изглежда мил и драг
преди двулично да те стъпче.
Вървя към нови висини
но аз не искам нищо ново
Това, което ме рани
съм го превърнала в окови.
Посрещах идното със страх.
Страхът със смелостта ми спори,
и криейки се, не разбрах
дали си струва да се боря.
Дали си струва да съм плач
разлят по нощните ми рими.
Часът е шест. Навън е здрач.
Небето става по-ранимо.
Приспивам тази самота,
която в тялото ми стене.
Сама не съм. Не съм сама,
щом нося себе си във мене.
© Деница Гарелова All rights reserved.
