ххх

23.06.2010 г., 1:53 ч.

Поезия » Друга

593 1 2

Едно момиче из тълпата скита,

увито като в мантия в скръбта си.

С невиждащи очи, с лице изпито,

насила вкаменило паметта си.

А хората забързани го блъскат,

затичали след щастието свое.

Усмивките фалшиви го отблъскват,

отприщват пак на сълзите пороя.

Поспрете! Погледнете - тя е тъжна

и мъка от очите ù наднича.

Едничка нежна дума ù е нужна,

отново да се смее и обича.

Но хора безразлични отминават.

Безизразни и празни са лицата.

Не ги боли. Нехайно те забравят

превратностите волни на Съдбата.

Че утре като онова момиче

самите те ще бродят без утеха,

ще чакат някой пак да ги обича,

наметнати с тъга наместо с дреха.

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.