Лежа на тревата с отворени очи.

Лешоядът над мен бавно кръжи.

Ще почакаш още малко, приятелче.

Нека погледам как облакът пълзи.

Лежа на земята с разперени ръце.

Небето над мен безметежно синее.

Слънцето е замряло в очакване.

Лъчите му галят нежно лицето ми.

Никой няма да ми отнеме този миг.

Съдбовна среща между земята и небето.

Аз съм хоризонтът, линия на сливането.

Аз съм хармонията между човек и вселена.

Сега лежа с отворени очи и чакам.

Лешоядът прави кръгове и се снижава.

Вече умът ми секундите не отброява.

Сега времето е всичко, с което разполагам.

Лежа на тревата и чакам вечността.

Облаците бавно по небето отминават.

Слънцето търпеливо не спира да пече.

Клепачите ми все повече натежават.

Цял живот стърчах като гръмоотвод.

Посрещах бурите, поемах ударите.

Отвеждах напрежението надълбоко.

Но битката свърши, сега съм хоризонт.

Лешоядът кръжи неуморно и все по-близо.

Не го виждам вече, очите спряха съпротивата.

Чувствам само сянката му върху лицето си.

Усмихвам се. Сбогувам се. Красиво е.