И...
И слизам доброволно на земята.
И ставам доверчиво огледало.
Забравя бъднините си душата,
Вратата към небето се затръшва.
Не ми достигат въздух и пространство.
А вън тълпата яростно поглъща
остатъци от чужд вселенски хаос.
Спасявам се в съня си. И извира
дълбока нощ, като живот отвъден.
Изконното ми право да избирам
превръща светлината в мисъл стръмна.
И как да го приема по-смирено?
Като лавина лустрото се свлича.
Не искам да живея раздвоена
между "владея се" и "се обичам".
Сърцето, като облак всеотдаен,
вали и напоява с близост дните.
Но всяко вдъхновение е крайност
и всяка болка – вик от дълбините.
Отвъд тъгата сигурно е лято,
но сигурност отвъд не съществува.
И като грозно патенце без ято
очаквам в друг живот да се събудя.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Бистра Малинова Всички права запазени
