Израснах с теб и ти си ми като сестра...

Обичам те!

Прощавам ти!

Бъди във мир!

Моля те, прости на мен и ти...

И когато повеят ни събере - ще бъда там.

Ще се разтворя, ще се оголя и ще чувствам.

Когато слънцето повика ни - ще бъда там.

Частици от сърцето си към теб ще пръскам.

Но защо сега ти каниш ме във своя дом?

Защо опитваш да отключиш катинара, за който вече нямаш ключ?

Нима от уважение, от съжаление или от срам?

Не мога да приема. Не от гордост. Не от жлъч.

Ни от уважение ще дойда, ни от съжаление

и ни от срам.

Коматът сух отдавна вече е преглътнат,

а любовта лети на воля. Какво да правя там?

Леко потрепервам - нима наистина приключи?

Или опитвам да вървя срещу потока?

Но вече пробвахме и ново нищо няма да се случи...

На нашето приятелство изтече срокът.

Благодаря ти!

Обещавам, няма как да те забравя!

Обичай ме! Пусни ме! Приеми...

И, ако друго не, поне нещичко остава -

урокът ценен на имената наши да виси.